Проект С РАК ВЪВ ВРЕМЕ НА КРИЗА

Предварителни указания на пациента за бъдещо лечение

| 0 comments

д-р Валентина Кънева, ръководител на МП „Интегративна биоетика”, СУ

Уважението към автономността на пациента е основният аргумент, с който в медицинската практика през последните десетилетия – най-напред в САЩ, но вече и в много европейски страни, се въвеждат т.нар. предварителни указания за лечение (advance directives). Предварителните указания за лечение са правни документи, чрез които пациентът има възможност предварително да определи какво да бъде лечението или здравната грижа, които да получи по-късно, когато не ще бъде компетентен да го направи. В литературата се говори за два типа предварителни указания: “instructional directives” и “proxy directives”. Най-разпространени от първия вид са заявленията на личната воля за живот (living wills), а от втория – пълномощните (powers of attorney или durable powers of attorney for health care), в които пациентът посочва лице, което да вземе решение вместо него, наричано заместник или здравен представител.

Предварителните указания са били въведени първоначално най-вече с оглед на крайни фази на терминални заболявания. Въпросите, които повдигат, често са обвързани с решения за преустановяване на животоподдържащо лечение, което би позволило настъпване на смъртта, с непредприемане на реанимация или други нежелани от пациентите интервенции в края на живота. Приема се, че предварителните указания са важни като акт на самоопределение и като свидетелство за това, какво би било най-доброто за некомпетентния в по-късен момент пациент, а също и, че те биха улеснили вземането на решение от страна на близките и лекарите в по-късен момент.

Трудностите, свързани с въвеждането на предварителните указания в практиката, са от различно естество. Една част от тях произтичат от това, че самите заявления биха могли да включват неясни формулировки, изискващи интерпретация, или да не отговарят на настоящата ситуация на пациента и така да са неприложими на практика. Други затруднения се отнасят до неяснотата, какви точно медицински проблеми ще срещне лицето в бъдеще, до евентуална промяна във възможностите за лечение от времето, в което заявлението е изготвено, до момента, в който то трябва да бъде приведено в действие, до възможна промяна в ценностите и предпочитанията относно лечението, която може да настъпи междувременно и да не бъде отразена в заявлението.

Към тези съображения се прибавят принципни възражения на автори, които повдигат въпроса, дали предварителните указания изобщо имат моралния авторитет за контрол върху собственото некомпетентно в бъдеще лице, който им се приписва и изисква те да бъдат следвани. Специфични проблеми възникват в случаи на пациенти с деменция, при които е възможно разминаване между предварително изразените предпочитания относно лечението и медицинската грижа, и волята за живот, която може да изяви такъв пациент в по-късен момент от развитието на заболяването, когато вече е некомпетентен. Тези проблеми налагат осъзнаване на границите на автономията и важността на въпросите за грижата, също така – важността да се отчита процесуалността, различни степени и нива на автономност според фазите на заболяването, както и особеностите на индивидуалното му протичане.

В много европейски страни, сред които и България, въпросите около зачитането на предварително изразената воля на пациента не са правно регламентирани. В други страни това става в различен вид нормативни документи – закон за правата на пациента, с промяна в действащи закони или чрез самостоятелен закон. Налице са големи различия по въпросите, дали предварителните указания да бъдат предоставени като възможност само на пациенти с определени заболявания и в определена фаза от развитието на болестта, каква е правната им сила, какви всъщност конкретни указания биха могли да бъдат включени във формулярите.

Вашият коментар

Required fields are marked *.